Започнах да пиша текстовете си за танца във Фейсбук с чувството, че изнасям лекция пред най-разнородна аудитория. Исках те да достигнат до максимален брой хора и по възможност да ги заинтересуват. Опитвах се да намеря най-комуникативната форма и израз, за да предам опита натрупан в продължение на 30 години.

За мене беше изключително приятно да систематизирам опита в любимата ми професия публично - докато пишех си представях очите на множество хора и се опитвах да се съобразявам с тях и да им бъда интересна. Мотивите ми бяха продиктувани от спецификата на средата. Мимолетността на танцовото изкуство го прави изключително ефимерно и безследно изчезващо, особено в среда, която не проявява никаква загриженост към него. Много хора дори не подозират каква красота, енергия и потенциал се крият в изкуството на танца. И не знаят колко са ощетени, като не го познават. 

Естествено е да се попита, защо разказвам всичко това... Дали е нужно някому, кому е нужно и не е ли това някакъв вид самоизтъкване ?...

Не, не е. Като всичко, което съм правила това е израз на любов. Не виждам какво повече може да направи човек на този свят, освен да сподели най-добрата част от себе си с другите. След като установих в какво се изразява моята най-добра част, единственият смисъл беше да я споделя. Това правя и с този разказ, който ще бъде дълъг колкото интересът му позволи.

Опитът трябва да се предава, най-малкото за да не се повтаря, а да се доразвива и обогатява, защото културата е НАДГРАЖДАНЕ.

Като описвах работата си върху поредица спектакли, установих , че съм работила с повечето от най-изявените български композитори, режисьори, сценографи , артисти, танцьори и т.н.
ГОЛЯМО БЛАГОДАРЯ НА ВСИЧКИ!

Не само за това, което съм научила от тях, не само за доверието, което винаги съм усещала, но преди всичко за възможността да пребивавам в техните светове на артисти, на хора, които живеят с работата си, с изкуството си. Мисля, че това е основното, което ме е спасявало от всички житейски пропадания и социални разочарования.
Голямо мерси, завинаги!

За мене е изключително важно във всяка постновка да научавам нещо ново - уча себе си, заедно с танцьорите. Отварям врата, през която не съм минавала до момента и влизам в непозната реалност. Тя е толкова реална, колкото всяка друга. Пътешествието е колективно - аз водя с идеи, танцьорите водят с възможности - разглеждам ги като "опции"... Не спирам докато не изконсумирам всички предоставени от новата реалност перспективи. Понякога това е невъзможно, затова се връщам към нея в някоя следваща постановка.
В един момент реалността се затваря сама.